Моята поезия - част 1 любов...

 

 

Миг, откъснат от времето

 

Твоите ръце ме галят,
а аз тихичко до тебе лежа.
Тишината е нежна и лека,
нарушава я само дъжда.

Ти прокарваш вглъбено
пръстите си в моята коса.
Потъваме и плуваме заедно

в нашата обща мечта.

Мога да усетя върху своята кожа
целувките на твоите устни.
Толкова са меки, горещи...
сладки и ужасно вкусни!

Капките отвън напират,
своя плач проливат навред.
А ние тихо се обичаме,
сякаш отделени от този сюжет.
Сякаш сме в миг,
от времето откъснат.
Нашият миг -
съвършен, непрекъснат.

.........

Ето ме... в стаята тъмна...
и някак ме пари под миглите влажни.
Разтварям ги плавно и виждам -
по стъклото се спускат капчици снажни.
Танцуват надолу,
играят в захлас.
Изящно чертаят
дъждовен атлас.

Леко омаяна от тази картинка,
ръка протягам, в търсене на нещо.
Теб търся...
ръцете ти...
и онова усещане горещо...
Ала ето я...
онази болка,
която си позволих
за миг да забравя.
Заспах и те сънувах -
че нощта двама ни улавя.

Че ни носи вплетени
в тъмната си гръд...
Че с пръста си ме галиш,
по тялото чертаеш път.

Но сън беше...
и аз съм напълно сама.
Сюжетът си е същият -
дъжд, мрак, тишина...
А онзи миг,
откъснат от безкрайното време,
сега е мъчителен и тежък,
сега е болка
и бреме...

Писък, пламък, порив

 

Пламък, порив...
гореща глътка страст.
Тънък писък пак отеква -
писък, тъй лишен от власт.

Стена дебела се пропуква,

начупени парчета падат...

Така оголени душите ни се срещат,

една пред друга те застават.

Плътта започва пак да тръпне,
влажни погледи се срещат,
така желаеш силно да ме дръпнеш -
и да усетиш върху себе си дланта гореща!

Чувстваш ли изпепеляващата необходимост,
която телата ни изпитват?
Вплитат се в едно...
и към безкрая заедно политат!

Дъх ухаен, звън незнаен, докосване, целувка -
запъхтяващо великолепен е мига.
Ето я жадуваната ни милувка!
Милувката, която стопля всички сетива!

Как от безсилен писък стигна се до тук?
Нима е ТОЙ виновен за всичко до сега?
Нима обикновен писък е способен -
да събори цяла СТЕНА?

Но ето ме, пред теб съм...
Впивам нокти в твоя гръб
и с нетърпение очаквам -
да се слеят плът във плът!

Пламък, порив...
гореща глътка страст...
ТЛАСЪК, блясък,
заради писъка, лишен от власт!

За теб

 

Да не бе онзи ден,
в който те видях..
Да не бе онзи миг -
в него теб пожелах.

Ако не бе,
без теб не бих била жива аз!
Като дете
щях да треперя без страст...

Като кукла
щях да съм вцепенена.
Без сърце топло,
без любов, озарена.

И без глас, и без сили,
се впуснах след вятър свиреп.
Към теб побягнах ,
всичко дадох за теб.

Не съжалявам,
че сърцето ми сега е твое.
Не съжалявам,
че е в твоите ръце.
И без друго
не смятам, че е мое.
Да живея мога
и без сърце.

Ти добре знаеш
как да го запазиш живо.
Ти не би го захвърлил, нали?
Ще съхраниш във него
всичко красиво.
Всички блянове, тръпки, мечти...

И дори някога да не бъда до тебе,
винаги знай, че те помня в сърцето си.
Как се сгушвах във теб като бебе..
Как полагах на гърдите ти лицето си...

С пръст ме докосваш

 

Пръстът ти хладен, но мек
плахо по кожата ми шари.

Свой път по нея чертаеш...

Нежно е... но малко пари!

Леко този допир ме прогаря.
И макар да е горещо,
цялата настръхвам.
Движенията си повтаряш и повтаряш.
пулсът ми се ускорява,
тихо се задъхвам.

Ти се усмихваш красиво...
вече усещаш в мен какво бушува.
Но продължаваш с пръст да докосваш.
А съзнанието ми.... какви картини рисува!!!

В главата ми пламъци
буйно се бият,
всяка здрава мисъл
улавят, замъгляват.
По мен пълзят,
около тялото се вият,
не съм така по принцип,
но виж каква ме правят?!

А пръстът ти не спира...
през всяка извивка
ловко преминава.
Следите си сладки,
по мен безмилостно оставяш.

Аз съм наивна. Желая те.
Копнежът върховен,
дълбоко в мен се бори.
Аромат, така греховен,
излиза от всички мои пори.

А ти ме докосваш.... не спираш.
Добрата ми съвест съдираш.

Невинност ли?
Грешницата в мен провокираш!

Помогни ми да летя

 

Колко време ще ме караш силно да горя?
Нима не съм заслужила целувка една!?
Знаеш ли, че съм грешница - ужасна и зла?
Но знаеш ли – обичам те! Това е съдба.

Колко дълго ще те чакам – на прага, сама...?
Часовникът тиктака бавно, а вътре в мен боли ужасно...
това е самота!...

Преди много години от небето паднах -

но там остана нещо, което забравих...

Кога ли ще ми позволиш да те докосна?
Кога ли ще видиш, че макар и да не съм прекрасна,
без теб пламъкът в мен бавно и безметежно гасне!

Знаеш ли, че с часове се взирам в небесата?
Защото знам, че там някъде ми е душата.
Това е нещото, което аз изгубих преди време.
Позволих на нещо зло душата ми да вземе!
Колко исках да летя отново, за да мога да я хвана...
да спра за миг да се чувствам разпиляна!
Но без теб не мога, знаеш го, нали?
Тъй безсилна съм без твоя поглед,
без твоите прекрасни тюркоазени очи!
Ела при мен, позволи ми да ти хвана ръката -
много, много ти се моля – прогони от мене самотата!

Аз съм безсилна да го сторя сама!
Дай ми полет, мили, дай ми душа!

 

Миг в тъмнината

 

Беше късен ноември.
Тъмно бе, плътна нощ.
Посипваха се листи дървесни
по заледено-калната площ.

Тя стоеше в мрака
с букет далии в ръка.
Стоеше, сякаш нещо чака...
Но беше напълно сама.

Нощна птица пропя навътре в гората,
момичето се загледа, потръпна...
Изпитваше влечение към тъмнината,
пристъпи напред, но се върна...

Въздухът беше влажен,
почвата - мека и мокра,
гората бе толкова мрачна,
обляна в някаква болка...

Тя се свлече внезапно,
рухна, заплака горещо.
Впи ръце в калта по земята,
но изведнъж топло я докосна нещо...

Тя се обърна просълзена...
зарея поглед в тъмата,
видя го, пред нея стоеше -
така величествен беше...


Целуна я тихо и страстно,
прегърна я красиво и силно...

Повдигна я нагоре леко,
докосна я бавно и меко...

Той чу как сърцето ù блъска.
И бурен дъжд внезапно запръска...

Вятър задуха, прорязвайки силно...
Земята в миг се напои обилно.

А те просто стояха...
Не помръдваха, един в друг преплетени...
Не говореха, просто мълчаха -
един на друг невъобратимо обречени!

В топли води

Ситни капки се разливат

към бездънното небе,

водни звуци пак припляскват

там, сред буйното море.

Водата морска нежно сгуши
в плътната си, синя гръд
две безкрайно влюбени души,
поели по един и същи път.

Смях, звънтейки, се понася,
удря се в кристалните води,
 към хоризонта се възнася
и трепетно звънти, звънти...

Водата хладна тръпки образува
по двете мокри, весели тела,
 но студа не се усеща никак -

обич стопля тъмната вода!

Прегръдка, плясък...
нежни ласки, палави игри,
двамата не виждат, не усещат-
 че навън почти се заздрачи..

Луната, бяла и красива,

по морето диво диря остави.
 Хорската глъч притъпяла
 малко по малко се сподави.

Тишина се разля

надлъж и нашир,
 само там, при морето,
се вдигаше любовен пир!