Разкази, размисли..

Аз вървя

Аз тръгвам. Потеглям напред, без да зная какво ме очаква, без да предполагам какъв е пътят пред мен, аз просто тръгвам. И в себе си нямам абсолютно нищо. Оставям се изцяло на произвола на съдбата. Вярвам изцяло на нея. Бавно пристъпвам към това, което предстои. И малко по малко пътят се избистря. Изведнъж попадам в необятно голяма, величествена дъбова гора. И тя не е от онези страховити и тъмни, изпълнени с ужас и мрак гори. В нея цари невероятно вглъбяващ покой. Тя е толкова перфектна – дърветата са разположени на еднакво разстояние едно от друго, има еднакво количество мъх по кората на всяко от тях. Навътре се вижда изящно езеро с кристални води и необичайно гладка, необезпокоявана от ветровете повърхност. Тихо е. И макар да не ми се иска, решавам да продължа напред, защото нещо ме тика, не ми позволява да остана. Започвам отново да крача, този път, макар и с носталгия към гората, крача по-уверено. И както краката ми стъпваха по равно поникналата тревиста площ във Великата гора, изведнъж под краката ми се настаняват хиляди малки прашинки и песъчинки. С вървенето пътят става все по-неравен. Под краката ми се появяват милиони малки и големи камъчета, а продължавайки напред, се озовавам пред цели парчета огромни скали. Гледам ги – сивкаво кафяви са, абсолютно безлюдни и неприветливи. Краищата им са оголени и протегнати към небето и от тази гледна точка малко ми приличат на грешници, молещи Бог за последна прошка. Те са грозни и трудно биха привлекли нечие внимание, но моето точно в този момент беше изцяло приковано към тях. За малко поседнах, просто за да ги погледам. Какво ли толкова ме впечатли в тях? Не знам, но ги наблюдавам и изучавам, проследявам назъбените им склонове, разглеждам надупчената повърхност, която се изменя с всеки сантиметър и се криви, нагоре и нагоре. Виждам върховете им, забучени във въздуха толкова агресивно, че така, гледайки ги, си представям как разпорват небосвода. Но... миг по-късно установявам, че трябва да продължа пътя си именно по тези скали, трябва да ги премина, защото пред мен са само те и нямам никакъв избор. Изправям се, отърсвам се от насъбраните емоции и тръгвам с леко разколебана решителност към скалите. Още на първите 200 метра усещам как главата ми бавно започва да се замайва, силите напускат краката ми и цялото ми същество ме дърпа назад. Но аз не се прекланям пред изкушението да спра и продължавам. Изминавам още 200 метра и вече усещам, че обувките ми са напоени отвътре с кръв, а лицето ми, макар и кучия студ, е плувнало в пот. Не издържам и просто се строполясвам на земята.

        Очите ми бавно се разтварят. Имам чувството, че са били затворени с векове. Виждам някакъв таван, осеян с малки лампички, които заслепяват погледа ми. Решавам да се изправя и правейки това, установявам, че съм напълно гол. Озъртам се наляво, надясно и виждам, че съм в някаква огромна стая, без хора, без предмети, без прозорци. Само бели стени и ослепителни лампички. Изправям се и започвам да се оглеждам за изход, когато забелязвам, че целият под е изпълнен с някакви миниатюрни надписчета. Клякам на земята, доближавам се към едно от тях и виждам какво пише: „Желая”. Прехвърлям погледа си на друго: „Мога”, следващо: „Зная”... Озъртам се и набързо прехвърлям погледа си през десетина-двадесет надписа и установявам, че всички са свързани някак помежду си. Продължавам да ги чета: „Искам”, „Вярвам”, „Уникален съм”, „Бленувам”, „Смея се”, „Постигам”, „Здрав съм”, „Чувствам”, „Успявам”, „Красив съм”... Всички те представляват човешки желания. Не, не желания, по-скоро мечти. Може би неща, които хората са постигнали.
     И вече разбирам! Сега ми е ясно! ДА! Толкова съм щастлив! Аз разбрах какво правя тук, да!!! Тук съм, защото поех своя път на себепознание, пътя на моята подсъзнателна същност, пътя на съвършенството, пътя на това, което съм, пътя на живота. И през него бях изправен както пред величието на своето подсъзнание и съвършено въображение, така и пред най-опасните и грозни, самотни страхове, които тормозеха душата ми. Но сега съм свободен! Толкова съм свободен, че пред мен отново виждам красивата гора и съм напълно гол, напълно освободен, нищичко повече не ме спира тук! Готов съм да се затичам напред с пълна сила и безгранична радост! Но първо искам да свърша нещо. Пристъпвам напред в гората и намирам остро камъче, след това се връщам и намирам едно малко празно пространство на пода в бялата стая. Там с острото камъче и безкрайна гордост издълбавам надписа „Свободен съм”.

Всичко е такова, каквото е, но нищо не е такова, каквото изглежда

Събудих се, направих си горещо кафе и седнах на масичката с вестника, когато внезапно се позвъня на вратата. Не очаквах никого, за това бях малко изненадан. Отворих вратата, а пред мен стоеше мъж със загоряло от слънцето лице, който набързо ми изтърси, че за мен има пратка от анонимен адресант. Връчи ми я грубо и изчезна. За секунди останах смаян на вратата, но след това се заех да разопаковам картонената кутия, която ми беше изпратена. Впрочем, тя беше опакована с много изящна празнична хартия в син цвят. В продължение на 5 минути се борих с опаковката и, когато най–сетне я отворих, вътре имаше просто... друга празнично опакована кутия. Тя беше дори по–красива от предишната. Този път хартията беше с прасковен цвят и  различни вдлъбнати форми на маргаритки и рози. Отново се заех с разопаковането. Отворих кутията, а вътре, с вцепенение открих, че има още една кутия. Тя беше просто великолепна. Хартията беше изрисувана в разнообразни пейзажни гледки и кутията беше увита с фина панделка от бял сатен. Вече отегчен започнах да я разопаковам, като очаквах да открия следваща кутия и предполагах, че накрая всичко това ще се окаже просто една от многото шеги на леля ми Алис, която често ми правеше странни номера, и всъщност, държеше се като същински подивял малчуган. Но не.

   Отворих кутията, а вътре видях средно голяма, невероятно красива стъклена топка. Тя беше в тюркоазен цвят с бляскави частици, а през средата ù, като екватор, минаваше разрез, който завършваше с миниатюрни панти. Всичко това ù придаваше някакво тайнствено великолепие. Опитах да отворя стъклената топка, за да видя какво има вътре и, макар и малко трудно, накрая успях. Но... С огромна погнуса видях, че вътре има мъртва хлебарка?! До малката гадинка имаше бележчица от тънка, оризова хартия, на която с ужасно разчепатен почерк пишеше: „Всичко е такова, каквото е, но нищо не е такова, каквото изглежда.”

   Така и не разбрах от кого беше колетът, но тази случка определено остави белег в съзнанието ми... и то не заради друго, а защото ми даде ценен урок – когато опаковката е прекрасна, често се подвеждаме, че това, което се съдържа в нея, също е прекрасно. И може би това е една от най–големите грешки на човечеството...

Последно цвете

Ти беше пленен от красотата на едно великолепно цвете. И взе едно погрешно решение. Ти откъсна пленителното цвете и никак не проумя, че така отнемаш живота му. Ти лиши малкото омайниче от правото да бъде красиво и цяло. Лиши го от възможността да попива нежната и свежа утринна роса, отне шанса му да диша и да пленява околните с обаянието си. Ти го съзря, там на обширната поляна, защото то се различаваше от другите цветя. То бе единствено по рода си. Да, всички цветя бяха прекрасни, но само нашето малко омайниче притежаваше тази тъй божествена прелест. Ти не успя да устоиш на изкушението и откъсна последното цветенце. А то... то имаше свои братя и сестри, там, сред полето, но други като теб ги откъснаха. Не, никой не е тъпкал тези цветя, защото не оставаше жива душа, която да не съзре тяхното очарование, изящество, техните алени цветове, които ярко изпъкваха и омагьосваха поляната с хубостта си. Но заради тяхната красота те загинаха.

  Ти уби малкото омайниче, защото си човек. Ти си грешник, драги, защото не успя да устоиш на тази съблазън и лиши това творение от дъха му.

Препускащи мисли

*Всичко е такова, каквото е, но нищо не е такова, каквото изглежда.

*О, Господи, нужно ли е напълно да се обезнадеждим и да бъдем духом съкрушени, за да ни навести най–сетне онази желана надежда? Трябва ли изцяло да разпилеем себе си, да се изгубим и раздадем, за да можем в крайна сметка да постигнем най–съкровените си мечи? Нужно ли е да бъдем разпъвани, мачкани, наранявани и унижавани, за да можем най–сетне да бъдем щастливи?

*Вярно е, че човек се ражда без капка разум... но трябва да проумеем и че никога не умира научен.

*Преди да тръгнеш да даваш акъл... виж дали имаш в излишък 

*Когато външно имаш всичко, хората често си мислят, че отвърте си кофа с помия. 

*Покажи на света своето мнение, но без да го налагаш. 

*Дай ми възможност да ти подаря усмивка!Трябва да искаш нещо силно, за да го
 постигнеш напълно, но за да е по–стабилно,

поработи обилно!Как може на един толкова здрав разум, да му пречи едно толкова 
крехко сърце? *Кога светът ще проумее, че не може да се върти само около един 
човек? *Защо съжалявате тази блудница, след като на нея и харесва да бъде такава?  
*Вдъхновението е един кратък, но невероятно силен и велик проблясък в  съзнанието, 
който ни дава усещането, че желаем да изразим някакво чувство поедин специален 
начин! 

*Ти си специален. Но не се ласкай, защото и аз съм специален. И двамата с теб 

сме точно толкова специални, колкото е онзи човек, там! 

*Без болка не би достигнал изцелението. 

*За да видиш красотата, разчупи обвивката. 

*ОБИЧАМ ТЕ, уж крещи моето сърце... ОБИЧАМ ТЕЕЕЕЕ, а е такава тишина?! 

*"Да изпиеш вселената!" - да, ама нямаш 18! 

*Жертвай материалното, за да постигнеш духовното ! 

*Това, което се крие зад ъгъла е онова, което до преди е ходело с теб по 

пътечката! 

*С мрънкане всичко се постига, вярвайте ми. 















Толкова изгубена - проза към стихотворението "Изгубена"

Толкова съм изгубена... 

Вървя по калните улици и алеи, пришляпвайки по влажния асфалт... И съм толкова умислена. Дълбоко, дълбоко в мен се случват толкова много неща, дълбоко в мен страдам по една болезнена липса... И макар стъкленият поглед, алената усмивка и привидното спокойствие, дълбоко в себе си съм мъченица. Затворена в собствения си свят, се лутам, обикалям, като в безкраен лабиринт от неизказани чувства, от несподелени емоции, от заключени с големи катинари болки и спомени...

  Толкова съм изгубена.. 

Ето ме – вървя, минавам по заобиколни улички, с цел да припечеля повечко време за размисли. Слушам онази музика, която до сега избягвах в плей-листа си, онази, която ми напомня за миналото ми с теб. Това, от което най-много ме боли е, че ми напомня и за неизживяното ни бъдеще... Напомня ми, че зад обвивката ми се крие едно слабичко момиченце, което има нужда от помощ, но никога, никога не би признало...!!! 

  И вървя... Макар и изгубена, аз не спирам. Минавам под спусналите се надолу дървесни клони, които сега изглежда сякаш плачат, приведени от натежалата вода, събрана по листата им след майския дъжд. Малки капчици падат по главата ми... Изведнъж дори задухва вятър, пороят от капчици се засилва, водата в локвите се задвижва, малки боклучета се претъркулват по улиците и в последствие полепват по влажната земя. Небето е мрачно, така, както е и в мен вътре... Малки, грапави тръпки се появяват първо по шията ми, минават през гърдите и гърба ми, студено полазват ръцете и корема ми, а след това се плъзват устремено по краката ми. Дори успяват да ме накарат да изпитам болка.

  Толкова съм изгубена...

И знам, че след ДНЕС следва УТРЕ, а след УТРЕ следва бъдещето ми, и знам, че ще съм отново нов човек, че отново ще се усмихвам, ще се радвам. И знам, че ще съм наново щастлива, знам, че някой, някога, някъде, ще ме намери... И знам, че няма все да съм така изгубена... НО ДНЕС... ДНЕС ще се отдам на това, което ме мъчи... Ще изпитам с пълна сила болката, за да се освободя от нея... Така ще бъде ДНЕС. Ще съм изгубена без ТЕБ... Ще съм толкова изгубена без ТЕБ...

Слепи разбирания - 1 част

Всеки от нас живее със свои собствени разбирания, които е изградил по някакъв начин. Било то от личен опит, било то от опита на близките му, от техните съвети, или по друг начин... Но в обществото ни са се загнездили някои, както аз обичам да ги наричам, слепи разбирания. Такива са не защото са напълно неверни (затова се наричат слепи, а не грешни), а защото са криворазбрани.

  Ето някои от тези слепи разбирания:

    Човекът е велик! –> Да, ама не. Човекът не е велик, той просто е велико творение. Нека не забравяме, че нещо или някой ни е сътворил. И това, което ни е сътворило, лесно може да ни разруши.
    Човекът е слаб... –> Да, ние сме слаби. Но, както по-горе казах, нещо ни е сътворило и това нещо е силно! Ако сме добри, това нещо ще се старае да ни съхрани.
    Любовта боли. –> Глупости! Любовта НЕ БОЛИ. Боли самотата, която често идва СЛЕД любовта.
    Когато някой, на който държим, ни изостави, ние плачем заради него. –> Пак глупости! Първо – ние не можем да държим на някой, който ни изоставя! Че има ли нещо, на което може да се държи, в една такава личност? Второ – вярно, че плачем, когато ни изоставят, но ние не плачем заради загубата на човека. Ние плачем, защото, когато този човек си е тръгнал, е взел със себе си част от нашето достойнство. И ние плачем заради нашето достойнство!
    Мъжете са по-малко чувствителни от жените. –> Не е вярно. Мъжете са чувствителни колкото жените, че понякога и повече. Просто те не показват всичките си чувства, за разлика от жените. Те не намират утеха в споделянето, за разлика от нежния пол.
    Не трябва да плачем, не трябва да страдаме. -> Това е едно от най-слепите ни разбирания. Хората страдат, хората боледуват, хората изпитват болка и плачат, хората си скубят косите, хората се измъчват, когато нещо лошо ги сполети! ЗАЩОТО СА ХОРА! Всички ние сме такива! И това е начинът да се справим с болката. Ако я задържим в себе си (без да си скубем косите, без да плачем...), тя рано или късно излиза на повърхността и ни изненадва неприятно и неочаквано.
      Да оставиш болката да те обземе днес е гаранция, че няма да го направи по-късно, когато най-малко си очаквал. Да оставиш болката да излезе на повърхността, означава, че се изправяш срещу нея! Означава, че я изкарваш от теб веднъж завинаги!
    За да живеем, трябва да следваме собствените си принципи. -> Е, това е вярно. НО, както винаги, има едно голямо НО. Ние определено трябва да следваме поне собствените си принципи. Но същевременно трябва да проумеем, че е напълно нормално и възможно тези принципи да претърпяват промени с времето, защото хората се променят непрекъснато. От тук се сещам за още едно изкривено разбиране:
    „Вълкът козината си мени, но нрава – не.”- Не ми се ще да влизам в разрез с една толкова известна поговорка, но ще ми се наложи поне малко да я попроменя. Ето промяната: „Вълкът козината си мени, но и нрава понякога”.
      Трябва да приемем, че хората се променят. И не само хората, всичко се променя! Всичко на този свят непрекъснато претърпява разнообразни метаморфози, развива се по някакъв начин, еволюира, променя се! Ако това не се случваше, ние, хората, едва ли щяхме да съществуваме.
    Хубавите неща се случват случайно. –> Това донякъде е вярно. Но заблудата идва в това, че съществуват хора, които смятат, че това е единственият начин да им се случи нещо хубаво. Това са всички тези хора, които вървят по улиците с намръщени физиономии, хората с наднормено тегло, хората с перманентно разбити сърца, хората с хронични заболявания... Те са такива, защото чакат съдбата да ги озари с щастие и междувременно не правят нищо .
    Парите не носят щастие. -> Напротив, носят. Но щастието, което можем да изпитаме от материални блага, е нетрайно и често завършва с големи загуби, от които ни боли много по-дълго.

Слепи разбирания - 2 част

Добре, че съществува амбивалентността, та така всяка глупост получава шанс да бъде оценена повторно... да бъде видяна по друг начин... Може би амбивалентността е „вторият шанс” на глупавите изказвания. Шанс да бъдат пречупени през нечия различна призма, да бъдат изкривени така, че да бъдат харесани!

  Нека го кажа, нека ви представя моето виждане... може пък да успея да помогна на някого.




    Всеки човек върви по отредени от съдбата пътища –> Ах, колко сте се объркали, скъпи мои приятели! Ние всички вървим по разни пътища, това е естествено. Но няма нищо „отредено” на този свят... всичко клони към промяна. Въпрос на време е дадено нещо да се измени по свой собствен начин. Било то пътя, по който вървим, било то начина, по който мислим и т.н.
    Хората живеят в собствената си рутина, без да се замислят, че по този начин „пропускат” истинския живот –> Добре, съгласна съм с това, че хората живеят в собствената си рутина. Но кой си ти, че да твърдиш, че това не е истински живот? Нима животът не се изразява в това да дишаш, да работиш, да даряваш любов, да се ядосваш, да падаш, пак да се изправяш, да помагаш, да завиждаш на ближния, да мечтаеш, да постигаш мечтаното, да мразиш, да обичаш, да позволяваш да те обичат, да бягаш от лошите хора, да отстояваш себе си, да не се отказваш пред трудностите и прочее, и прочее, и прочее?
       Така като гледате тази майка там, на пейката, с детето си в количката (трето подред), си мислите, че тази жена живее в рутина? Но нима животът не е именно тази твоя, лично твоя, тъй интимна и тиха, тъй неразбрана от другите рутина?
    Любовта е сляпа –> Не е сляпа любовта, просто хората са заслепени от нея. И не че не виждаме недостатъците на човека, в когото сме влюбени. Просто все още сме склонни да го приемем какъвто и да е, точно защото сме истински влюбени !
    Животът е страшно несправедлив... –> Понякога нaистина ни се случва така, че започваме да си мислим, че Бог ни е изоставил, че надеждата ни е забравила, че светът се е обърнал срещу нас. В такива моменти си мислим, че животът е несправедлив, но... разбира се, не сме прави. Трябва да проумеем, че, въпреки страданието ни в момента, няма ненаказано зло, нито неоценено добро! Всичко в природата е БАЛАНС!
    В работата на сърцето слушай ума. В работата на ума не слушай сърцето. –> И кога по–точно да слушаме сърцето? Аз имам един съвет: винаги се допитвайте и до двете едновременно, защото често сърцето бива подвеждано, но често и умът ни лишава от красивото, което сърцето ни винаги наивно следва.