Моята поезия - част 2

Прости ми, малко момиче!

 

Скъпо мое сърце,
извинявай за причинената болка.
Ти гореше в буен огън
толкова време подред.
Усещах парещите ти сълзи,
които като капки сяра
прогаряха чувствата в мен.
Пълзяха по вените ми,
отравяха кръвта ми.
Знам колко много те болеше.
Чувствах, че те губя на моменти...
чувствах, че съм те предала аз.
Първоначално обвинявах мъжете,
но съм си виновна само, само аз.
 Скъпи мои ръце, простете -
че ви карах да прегръщате
грешните хора.
Простете ми, че пренебрегвах
вашата безкрайна умора.

И на очите си се извинявам,
 задето безбожно много пъти
ги карах да плачат горчиво.
Простете ми също
за безбройните безсънни нощи,
за блуждаенето с часове
в празни пространства пред мен.
За непрестанното съзерцаване
на тъмнината в моята стая.
И на устните си аз се извинявам,
освен това да знаят искам,
че за всяко зло им прощавам!
Обичам ви ужасно много,
простете за грозните думи,
 за виковете, пробождащи нощта.
Простете ми, че ви карах нагло
 да целувате хора без душа...
И за край искам да отправя послание
към малкото момиче в мен:
Благодаря ти,
че след цялата мъка
ти не ме изостави.
Благодаря,
че със своята сладка наивност
украсяваше моите мечти.
Благодаря, че таеше надежда,
 дори в най–тежките дни.
Прости ми, малко момиче!

Прости ми
за всеки ужасен мой грях!

Грешници, за вас чистилище нямам

 

Ах, греховници безсрамни!
Ах, вие, долни същества...

Души болни,
затворени във грешна плът,
не един, двама –

цели общества!

Бездарни сте и се гордеете,
безцелни вървите напред.
Живота-дар пилеете!

О, народе проклет!

Да можех с двете си ръце
чистилище за вас да построя.
Желая аз от все сърце
гнусните ви грехове да изгоря.

Но не мога.

Дори да се моля на Бога!
И все пак желая -
да има поне един разкаян.

При мен чистилище няма,
при мен спасение няма за вас!
Ще гниете в бездънна яма,

безкрайно дълбока ще е тя.

Ще сте подложени на болка голяма!

Ще търсите с очи света!

Но ще сте прогонени от белия свят,
в мрак ще гниете, ви обещавам,
не ще видите отново цвят,
честната си дума ви давам!

Изплетен живот

Живот – украсен от фалшиви усмивки,
избродиран от грозни лъжи,
изплетен от погрешни нашивки...
и лицето се смее, а сърцето тъжи.

Малки са усилията човешки,
а очакванията - огромни и безкрайни.
Истината е безспорна: всеки прави грешки...
но провалите оставят отпечатъци трайни.

Така ми се иска да можех
да вникна в душите прекрасни -
там безспир се щуреят
безброй надежди безгласни!

Животът е сложна бродерия,
но трябва да знаем основното:
сами изплитаме всяка материя -
красивото, доброто, греховното...

Искам и теб да науча на своето -
да си щастлив дори в този живот.
Усмихни се, твое е правото!
... макар и да влачиш тежък хомот!

Има красота отвъд тези предели
и зная, че имаш кого да доведеш!
Зад мрака се крият прекрасни къдели,
позволи ми да те науча и ти да предеш!

Тихо..и толкова бяло

 

Зън, зън?

Не! Не е така сега...
Снегът пада тихо,

оставяйки бели следи.

Пухчета танцуват глухо,
земята пак се заледи!

На прозореца плахо заставам -

и с поглед снега проследявам...
Но какво? Къде се озовавам?
В един безкраен хоризонт...

Там, сред белия фронт!

Навън всичко кротко мълчи...

а аз продължавам да следя с очи:
вятър леко подухва,
купчинки сняг тихо рухват...

Играта на бели власинки,

с други думи – фини снежинки.

Въображение

В тази тъмна синева,
внезапно розово изникна.
Изведнъж със смътна бързина,
тъмнината се отдръпна.

Облаците с емоция заплуваха
из бездната безкрайна,
шарки ярки затанцуваха-
разкривайки небесна тайна!

Насред черното небе,
насред плътното, огромно було-
разкош неземен се разкри,
в тъмнината цветно бе нахлуло!

Сладостни ивици
нагоре бързо заиграха!
Розово, червено, жълто-
небето сладостно поляха!

Като мек сладкиш
със пухкава глазура,
като картина ясна,
разсъмна се лазура!